събота, 25 април 2009 г.

Rage against the reality

Имам един познат, с когото рядко се засичаме, но чието мнение ценя. След последното ни виждане той сигурно си е казал: „Сега е тотално очукана от живота...” И действително на повърхността нещата имат такъв вид. Така ли изглежда един млад човек в България, който вече се е сблъскал с действителността? С тази част от живота, за която никой не ни предупреждава и подготвя. Тя нелеко се понася.

Возя се с градски транспорт, защото не е за пеша. Книжка нямам. Нормално ли е той да струва колкото един хляб, въпреки че България е с най-нисък стандарт на живот в ЕС? Всъщност е с най-нисък стандарт в сравнение с повечето държави. Редно ли е, прибирайки се уморен вечер след цял ден разнородни дейности, да чакаш автобус по 25-30 минути (особено, когато си с три ката дрехи, спасявайки се от студа)? Ако пък същият този рейс минава през един от „онези” квартали, как е да примираш от страх да не би някой да се качи? Защото не е готино да се чудиш дали онези пред теб не планират как да те изнасилят или пребият и ограбят.

Дават ли си сметка за този акспект от живота на учещия/работещия българин уж загрижените ни общественици? Защо когато любезно ни се предложи помощ от европейската ръка, те плюха върху нея и върху думата си, давайки обещание за честност и съвместна работа? Защо опорочиха цялата тази идея за развитие на родината? Защо им отнема толкова време да осъзнаят, че почтеността се оценява, а корупцията – наказва?

Прекалено много въпроси, всеки от които остава без адекватен отговор, защото никой не се навива да го даде. Сякаш всеки си хвърля пясък в очите от страх да приеме факта, че по нашите земи цари не демокрация, а политическа анархия.

И така вместо да се случва нещо за движението на нацията ни напред и нагоре, за да спрем да бъдем възприемани като турски кенеф, всъщност се въртим в омагьосан кръг. Той изглежда е по-силен от нас. И как да е обратното, когато българите продължават да получават подигравката, вместо заплата; да се прибират всеки ден в мизерията, наречена дом; да са потърпевши от корупцията, наречена демокрация.

Примери за недоволството, което масово таят в душите си хората, има под път и над път. Те просто искат да изкрещят и да бъдат не просто чути, но и взети насериозно. По пътя към това обаче много се отказват, защото колкото и да е несломим българският дух, всичко си има граници. В това число и примирението на народа. За това живее за емиграция. В търсенето си на справедливост и изход от безумието.

Няма коментари:

 
Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-Noncommercial-No Derivative Works 3.0 Unported License.