Really?!

Не знам кога започнах да вярвам в това, че щастието има срок на годност. Не знам кога започнах да не говоря прекалено много за нещо хубаво, което ми се е случило, от страх да не го прогоня така. Когато си бил на дъното, знаеш колко адово е всичко там и дори само в момента, в който през съзнанието ти се прокрадне мисълта, че е възможно да се върнеш пак там, ти става толкова зле. Сравнимо е единствено с това, от което всъщност се боиш. Егоистично се боиш. Защото този страх е горещ и се стича през очите по лицето ти, за да те заличи. Лесно и твърде разпространено е да обвиняваме хората, че са станали такива и такива. Светът се задвижва от механизма на причината и следствието. Никой не се ражда лош, злобен, лицемерен или вреден. Не е вярно, че всеки е ковач на собствената си съдба. Просто не е закономерно да си щастлив “in a world of misery”. Кога ще се роди човекът, който ще посочи смисъла на пътя, през който търсим лек за раните си? (Само да не е такъв, който да твърди, че те са само повърхностни и незначителни. Не са!). Липсва ми да знам как малките лоши неща са по-силни от малките готини неща...

Коментари