- Живея по принцип в Австрия, след десетина дни заминавам или за там, или за Белгия.
- Какво има в Белгия? – попита го тя, впечатлена от мобилността му. Пътуваха заедно от морето към София.
- Ами гаджето ми е там. – каза той, видимо притеснен от отговора си или по-скоро от предстоящата й реакция.
- Аа... – тя се смути: не беше очаквала нито такъв отговор, нито въобще приятелка в наличие. Приятелка, нали? Едва ли е гей... Реши, че няма да е добре, ако изглежда неспокойна и се опита да прикрие състоянието си с ледена реакция. – В кой град? Брюксел или? – по-добре да зададе въпрос, а не да смени темата или да млъкне.
- В Брюксел, да. Ама то...
„Това оправдание ли ще е?” – помисли си скрито и смутено тя. Той сметна, че в тази ситуация, с това момиче, ще е по-добре да няма приятелка. Но тъй като вече беше ясно декларирал обратното, трябваше да замаже нещата. Продължи:
- Не ми е точно приятелка... („Ох, приятелка, значи не е гей” – помисли си облекчително тя.) Но има игра, де. – каза го перфектно! Сега може да е какъвто си поиска – обвързан или свободен. Можеше да направи каквото иска. Беше убеден, че тя му е сигурна толкова, колкото тя, че той няма приятелка. Той си мислеше, че само трябва да поеме инициативата и любовната игра ще се завърже. Мислеше, че го харесва, защото веднъж го беше прегърнала за „чао”. Сега плуваше в морето на възможностите – можеше или да й се обади, или да я забрави. Или пък да си я остави за по-късно.
„Приятелка в Брюксел? Че той има работа в Австрия, това го знам. Кога успява да ходи до Брюксел? А защо тя не беше при него лятото на морето? Той досега не я е споменавал и веднъж! Явно наистина не е нищо сериозно, само игра.”
„Сега я оставих да си мисли каквото си иска и пак да не е убедена в правотата си.”
„Едва ли ме е излъгал. Пък и каква е тая връзка от такова разстояние! Та те дори живеят в различни държави.”
Пътят е дълъг, време за лутане из мислите и предположенията, чужди и собствени, има много. Ранен следобед през късен септември. Слънцето вече не е толкова силно, но умело оцветява магистралата в оранжево. И шофьорът, и колата имат странно поведение. Той борави със скоростния лос с излишен замах; натиска съединителя грубо и рязко, едва го задържа. Тя пък не е като да е тиха. А подът й вибрира непрестанно със сила, зависеща от подаването на газ. Краката им вече бяха изтръпнали след час. След още един луната замени слънцето, а разговорът за приятелката беше привидно забравен, темата – сменена многократно. Догадките обаче бяха останали. Пътуването скоро щеше да свърши. Всъщност щеше да е свършило преди поне час, ако си бяхме карали по царския път. Тогава той нямаше да спомене и:
- Да бе, в Белгия, човек.
„За какво си говорят? Белгия? По дяволите, не трябваше да задремвам!”
- Музиката ли те събуди?
- Аа.. да, музиката.
„Да бе! Музиката друг път.”
Догадките, който като червейчета дълбаеха съзнанието й, я бяха събудили. Също така не й позволиха да заспи отново. Нямаше и за кога – вече се виждаше на хоризонта крайната точка от маршрута. Това е град, в който се радваш, че пристигаш, само защото ти е писнало да пътуваш вече.
Докараха я почти до дома й.
- Дай да ти помогнем с багажа.
- Няма нужда, чакат ме.
„Кой я чака? Защо не каза досега? Това момче там ли??”
Тя слезе, чак сега на лицето й просветна усмивка, която, разбира се, не може да се сравнява с хилядите други, дарила на морето. Това момче я прегърна, пое багажа й, целуна я силно, сякаш бе мечтало за този момент от месеци и не свали погледа си от нея.
Коментари