понеделник, 19 октомври 2009 г.

Високо, високо

Поглеждаш се в огледалото и се присмиваш на собствения си зачервен образ. Хах, определено така стана, хаха.” Потъркваш доволно ръце, движейки ледените си пръсти по топлите си нежни длани. Веднага след това, като по команда, устата ти пресъхва неимуверно много. Езикът ти докосва устните ти, ратваряйки ги, за да си поемеш въздух. Търка се в зъбите ти жадно. Вода. Много вода. И докато отиваш да си сипеш (да, ти, защото пак няма никой друг), едва чак сега забелязваш музиката и я чуваш, сякаш струи от теб самия. Хващаш ритъма й в движенията си, но по-късно осъзнаваш, че я чуваш много по-забързано, но и същевременно нежно, отколкото всъщност песента е. В следващия момент си мислиш „Супер тъпата песен, много ме нерви” и се забързваш да я спреш. Освен това роднина ти звъни по телефона. ”Стегни се, всичко ОК.” Приключвате разговора поради неадекватността ти. „Странен  разговор.”
И после сядаш на комп-а, за да напишеш това, надявайки се тайно само да не зациклиш в клавиатурата.
Не можеш да седиш спокойно на стола и се поклащаш, опирайки се в стената, която те задържа да не паднеш. Мислиш, че неща, които не те впечатляват сега, биха със сигурност те впечатлили после. А че неща, които намираш за неверояни, никога не биха могли да ти се случат иначе. След това разбираш защо се клатиш. Седиш на единия си крак, в които процесът кръвообръщение вече не се случва. Побързваш да седнеш нормално. Приятен комфорт, веднага последван от сериозен характерен за състоянието ти глад. Винаги го чувстваш, когато си прекалил, дори и да си напълно сит.
Чудиш се дали е вчера или днес. Дали си легна или не. Дали се събуди ли не. Спираш да отдаваш такова значение на този въпрос и отиваш да се погрижиш за глада си, пак ти, защото пак няма никой. ТЦ!
Правиш го само, за да се почувстваш във филм, който е животът и камерата никога не е изключена. Само, за да си го направиш интересно. И го знаеш. Но не се упрекваш. Започваш да правиш много неща едновременно и когато ги довършваш едно по едно, се чувставаш изтощен. Пет минути за теб са 20.
С няколко думи – просто в това състояние си склонен да хиперболизираш абсолютно всичко около теб.
Тихо ти е и си го правиш нетихо. Говориш по-силно и тропаш.
Осъзнаваш, че и с други подобни реакции ставаш смешен за другите. Това не те притеснява и си мислиш „Еба ти якото, забавлявам ги, карам ги да се усмихват и да са щастливи”. Пак хиперболизация. Всичко е „еба ти”, всичко е „яко”. Абсолютно безоблачен оптимизъм. Всяко нещо е положително по свой си начин, но е. Ти го правиш такова. Но не се чувстваш като герой мироносител, на когото другите са задължени да адмирират. Правиш го, защото те кефи и така е редно – закон , важащ за всички.
И си казваш очевидното – че си разбрал коя ти точно краста те прави щастлив.
Май хората много-много не те разбират какво искаш да кажеш, въпреки че си убеден,
че говориш бавно и дразнещо пояснително до всеки детайл.
Нещата ти се виждат странно уголемени и мръсното ти подсъзнание ти прави еба ти бъзика.
Забелязваш, че си по-откровен със себе си и останалите относно мислите и чувствата си.
Сякаш ядеш цяла вечност.
Чудиш се защо пишеш на латиница. После ще трябва да го оправяш.
Сякаш си забравил за емоционални грижи, които си имал преди.
Склонен си да повтаряш нещата, които вече си казал, по няколко пъти.
Сякаш водиш някакъв вътрешен диалог със себе си „Защо това…?”, „Защото ...”
Всичко бързо ти писва.

Спомена ли, че просто ей така, без грам умисъл, намираш положителната страна във всичко? Е, сега ти се набива още повече на очи.
Нещо трудно правиш връзки между действията си и техния смисъл. Пропиляни  движения.

Минаваш покрай ъгъла на блока и изведнъж се появява той. Приближава те непринудено, все едно е без да иска, но и леко се усмихва и ти намига. По принцип не го харесваш. Намираш го за некадърен и бездарен, откровено глупав. Но изпита влечение към него. Признавайки си го, леко се засрамваш от себе си. Поздравявате се и се правиш на тежка, какъвто е той в очите ти. Малко си смешна. Това не му прави лошо впечатление, както и кофтите дрехи, с които майка ти те облича – еко палто на далматинска шарка, червен клин по теб и черни големи кожени обувки (яко пънкарски, като се замислиш. Сега биха те изкефили.) Нещо нормално де, все пак си на девет и половина. Той е няколко месеца по-голям, но също като теб е 4. клас. Но не твоя. Виждате се само в коридора през междучасието или на двора след училище. Всички го познават, защото е лош. Учителите му се  изнервят адски, момчетата от випуска му се възхищават тайно, а момичетата казват колко е ужасен заради нещата, които прави, ала думите им всъщност казват „Това е най-готиното момче в цялото училище. И днес ме погледна! Сигурно и той ме харесва.”
Ти го познаваш, защото ходите заедно на спорт. Ти си мъжко момиче. Иска ти се да мислиш, че ще го заговориш само след секунда, защото и двамата сте добри и би било яко да тренирате заедно; защото мислиш, че няма нищо лошо в това да сте приятели, но всъщност причината е друга – харесваш го.
Ето, настига те, колкото и да се опитва да изглежда естествен в походката си и ти, колкото и да се стремиш незабележимо да се забързаш. Поздравява те, ти леко се засмиваш и му отвръщаш. Дава ти 100% от вниманието си в този разговор. Почувстваш се единствена. Търсиш погледа му и се стараеш да му се харесаш. „Искаш ли утре заедно да ходим на тренировки, ще ти покажа нещо по пътя?”  Не ти отговаря, защото вижда момчето от горните класове, чието протеже е той, да приближава. Обръща се към него, а той казва „Зарибяваш ли?” Отговорът му е изпиващ поглед към теб, придружен от недостатъчно умело прикрито подсмиване. Това те кара да се чувставаш неудобно, както и фактът, че още го гледаш жадно, чакащо отговор. Той ти кимва, умаловажава те поради присъствието на баткото, ти се ядосваш вътрешно и те хваща срам, отправяйки се към къщи.
„Много е зле тоя.”, залъгваш се,”походката му е тип кажи-здравей-на-лошото момче...!”
Спомени.                                                                                        

Малко се осъзнаваш. Сещаш се за него и се чудиш дали да не му звъннеш да му се похвалиш, че тотално си се отучила от цигарата за затапка, в следствие на което днес все още не си пушила цигари. Но после си помисляш, че вероятно той ще ти се изнерви, заради това, което си направила, защото според него трябва ”да се стегнеш малко”. Няма да оцени яката случка, както ти я чувстваш.

Трудно се съсредоточаваш, но едновременно с това си и по-креативен.
Малко си и несръчен, но, да, с обновени и интересни идеи.
Всичко ти се струва преди малко.
Наистина си зверски разсеян, все едно си на друг свят, но задълженията и спецификите на този те мъчат – щеше за малко да се порежеш в бързината си да отвориш консерва с ананас, защото просто той ти викаше отвътре.
Мисълта ти е бърза.

Парти довечера, ще има не много хора и бира. Чудиш се дали да ходиш. Стигаш до единственото лошо последствие – неадекватен си и те мързи. А тези двете те спират да отидеш. Знаеш, че си убил, по обективни причини, комуникацията с други хора в трезво състояние, на които няма да си забавен и които няма да разсмиваш, както и сложните действия като обличане и сресване на косата.

Чувстваш и усещаш всичко много по-силно. Заявяваш си, че нещата, които преди са те мъчели, са с никакво значение за твоята личност. Игронираш проблемите си.
Големите думи много не те впечатляват. Решаваш, че ти се ходи на парти. Биричка и неангажиращи разговори със случайни хора.

Съумяваш да се облечеш, тръгваш, по пътя спираш да си купиш цигари и палиш една. Посядваш. Протягаш се малко и се усещаш по тук. Сякаш разумът ти пак те напътства.
В крайна сметка му звънкаш, „само за го чуя какво прави”. Говори дръпнато, което ти напомня пътите, в които физическата близост между вас е била крайно ограничена, сякаш с бетонна стена.
Три дни след това се разделяте по негово желание поради „различия в интересите” (и двамата трябва да харесваме определена музика и да сме превъзмогнали/крайно отричащи и мразещи наркотиците). Когато ти го казва, те пита дали се сърдиш. „Хах, какво си мисли?” Не бил готов за НЯКВА връзка, казва.
Дръпваш си от първата цигара за деня сладко. „Яко се направих”. Разбираш, че си седнал на тротоара на супер оживена централна улица.
Ставаш, изтупваш се и с трезво съзнание отиваш да се забавляваш. Вече знаеш, че е днес.

2 коментара:

asktisho каза...

Много хубаво е облечено в думи :)

Monica каза...

Благодаря :)

 
Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-Noncommercial-No Derivative Works 3.0 Unported License.